ЖИВИЯТ КОРЕН НА МИРОВЯНЕ

В земята на Мировяне – дълбока,

предаваме завета от ръка на ръка.

Не е само пръст, не е само пътека,

а шепот от предци, що пазим във кръвта.

​Тук камъкът помни, а вятърът знае,

че родовият корен е жива вода.

Градината наша – с вяра да трае,

завет към децата, с много обич и топлина.

​Помним рода си – в кръвта ни е скрит,

в земята се влива, с живот ни дарява.

Щастие истинско, в труд преживяно,

коренът силен в сърцата остава.

​С разум съграждаме утрешни дни,

със сърце, което в доброто се врича.

Мировяне – памет, що вечно ще бди,

за онзи, който труда си обича.

Път към светлината

Дете на София, с устремен поглед,

през бури и тръни извървях своя път.

Бе труден животът, тежък и строг,

но с дух на борец, прекърших мрак и студ.

​В ръцете – не цвете, със стоманена воля,

градина от труд, от вяра и пот.

Издигнах се аз над всяка рана,

превърнах в светлина своя труден живот.

​Да, помня рода си – своя корен дълбок,

връзка със земята, извор на сила.

Сърцето ми – на бъдещето жив урок,

щастие, в паметта ми завинаги скрито.

​Днес изгревът в дните ми ярко сияе,

животът е ярък, пречистен и чист.

С добро сърце всеки ден се раздавам,

оставям завет – като вечен, жив лист.

Мост над годините

Наследих от баба и дядо градина в

сърцето на нашето Софийско поле.

Там цъфти магнолия в бяла коприна,

под ясно, широко и синьо небе.

​Със мирис на джоджен, с една вяра, надежда,

в градината пазя най-скъпия урок.

Животът в листата си тихо нарежда,

че в корена скрит е смисъл дълбок.

​Там всеки корен е спомен, изваян от вечност,

преливащ в розово, в зелено, в сребро.

Днес Мариян, с детска вяра в безкрайност,

приема от мене това крехко добро.

​Като мост над годините, в полето Софийско,

предавам му корена, здраво вкопан.

Да пази градината, с вяра, обич и разум,

жив завет за утре, с вяра в добро.

ДУХЪТ НА ДОМА

​В Мировяне, където слънцето гали земята,

и вятърът тихо разказва приказки в листата,

там, където всеки познава съседа си по име,

и споделяме всичко – и пролет, и зима.

​Разхождам се по улици – малки, приютяват мечтите,

а сутрин се будят със песен очите.

Градините наши са с цветове озарени,

от грижа и обич в земята вкоренени.

​В Мировяне – нашето тихо и истинско място,

където сърцата пулсират с едно вдъхновение,

тук доброто не е просто дума, а ежедневие чисто,

което ни свързва в едно общо, светло смирение.

​Да пазим това, което заедно градим –

един спокоен дом, в който искаме да се родим,

и с усмивка да казваме „добър ден“ на човека,

защото тук животът е по-светъл и лек, 

и човекът ще остане човек.

​

Две десетилетия повече от чиновник

Две десетилетия. Когато изрека тези думи, не виждам просто календар или списък със задачи. Виждам хиляди човешки истории, преплетени в ежедневието ми.

​Преди двадесет години всичко беше „на живо“. Всяко решение започваше с дълъг разговор, често с чаша кафе и споделена болка или радост. В тези моменти често се чувствах като изповедник – човек, който просто изслушва човешките съдби, приема ги, но винаги ги запазва в себе си, без да ги коментира. Бяхме по-близо един до друг, а аз бях довереникът, който познаваше пътя на хората не по задължение, а защото бяхме общност. Всяко дело се вадеше от дебели папки, а човешкият контакт беше не просто част от работата, а самата ѝ същност.

​Днес сме в свят на електронни подписи, софтуерни системи и крайни срокове. Всичко е по-бързо, по-чисто и по-ефективно. Но в тази дигитална надпревара понякога имам чувството, че губим „душата“ на професията. Случва се да се уловя, че бързам да въведа данните, вместо да спра за миг, за да погледна човека отсреща.

​През тези двадесет години не бях просто човекът, който издава удостоверения или заверява подписи. Бях там, когато възникваха неочаквани трудности, когато хората се лутаха в институционалния лабиринт или просто когато имаха нужда от някой, който да ги изслуша и насочи. Администрацията често е суха материя, но аз се стремях да вдъхна живот в нея, превръщайки я в място за реална подкрепа и решения.

​Това е моята лична битка през тези двадесет години: да се възползвам от технологиите, без да позволя на техниката да застане като стена между мен и другите. Защото зад всеки документ – бил той на хартия или в облака – стои човек, който разчита на мен.

​Искрено вярвам, че е време всички администрации да станат по-човечни. Да се научим да се поставяме „от другата страна“ на гишето, там, където стои човекът, търсещ услуга. Да бъдем по-добри в работата си, но преди всичко – по-добри като хора. Когато човещината стои в основата на административната работа, тя спира да бъде просто институция и става истинска опора.

​За мен тези двадесет години са урокът, че да си разсилен означава първо да останеш човек. И всяка изслушана съдба е отпечатък, който пазя в себе си - една тиха изповед от извора на душата ми.

ЕДНО НОВО МЯСТО ЗА УСМИВКИ В МИРОВЯНЕ

Понякога най-хубавите неща в ежедневието са тези, които просто се появяват в парка и променят усещането за мястото. Гледам тази нова площадка с уредите и се радвам – просто като човек, който иска селото ни да бъде живо и пълно с движение.

​Приятно ми е да виждам как мястото, където доскоро беше пусто, сега има нов живот. Има нещо хубаво в това да видиш как се поставят нови пейки, как пространството се подрежда и как някой просто може да спре, да поседне или да се раздвижи под открито небе.

​За мен тези малки промени са важни, защото те правят Мировяне по-уютно място за всеки от нас. Гледам тези съоръжения и си мисля, че точно това му трябва на едно село – място, където можем да се срещаме и да се чувстваме добре.

​Дано хората ги пазят и им се радват. Мировяне има нужда от такива кътчета, които те карат да се усмихнеш, докато минаваш оттам.