Властта не е корона от светлина и злато,
а тежък съд, където алчността се претопява.
Тя е тъмнина, в която всеки, макар и малко,
лицето на своя истински демон разпознава.
Безотговорността – като невидима, пълзяща ръка,
изяжда онова, що някога е било зрънце съвест.
Когато злобата се ражда, тя няма нужда от вода,
тя се храни от суета, в която властва само проклятост.
Човекът, въздигнал се високо, забравя своя корен,
той мисли, че светът е само негова арена.
Но в този театър, от собствените си страсти раздиран,
той става роб на властта, отвътре разядена.
Властта не променя природата – тя маската сваля,
с която живял е обладан от демона власт.
В агонията на свободата – „велика“, но куха и бяла,
той срива образа си и губи всякакъв блясък и страст.
Пред очите на целия свят той своя облик разкрива,
гнусотата, която в себе си е таил.
Всичко е кръговрат – и алчността, що бавно изстива,
и времето, което ще смели всичко в черни долини.
Защото накрая, пред вечността и пред нощта,
властта е само поход кратък – а човекът остава само пепел от пепелта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар